| |
| |
|
|
|
|
| ИНТЕРВЮ |
Дори да имате усещането,
че това е краят на света, ЗНАЙТЕ,
ЧЕ ВИНАГИ ИМА ОТВОРЕНА ВРАТА
В Танцова академия Бургас, разговаряме с кралицата на латиното Джоан Уилкинсън, двукратна световна шампионка, за успешната й кариера, живота в танците и впечатленията й от България
- Вие сте австралийка, но живеете в Италия. Партньорът ви е италианец. Светът на танците наистина е твърде глобален и все пак как започна при вас „италианската връзка”?
 - Преди да започна да танцувам с Рикардо Кочи, имах друг партньор италианец, който живееше в Австралия. За да продължим нашата кариера, заминахме за Лондон. И тъй като той беше италианец, започнахме да пътуваме до Италия и да участваме в турнири там. За нас възможността да останем в Италия беше много по-добър избор, отколкото да пътуваме от Австралия, поради огромното растояние и необходимостта от много средства за тези пътувания. Освен това, докато си аматьор, трябва да работиш много, да си непрекъснато в танцова среда и да участваш на всички по-важни състезания в Европа, което също бе основание да вземем твърдото решение да останем в Италия. И понеже все пак по националност партньорът ми беше италианец, решихме и да се състезаваме за Италия. Но след една година, партньорът ми реши да се върне в Австралия, тъй като на него му харесваше повече да живее там. Аз останах в Италия, където моите учители ми помогнаха да преодолея този период без партньор, а после направихме първи опити с Рикардо да тацуваме заедно. Така започна моята кариера с него. Наш основен учител стана Еспен Салберг. Първите осем месеца работихме само върху техника и тренирахме да подобрим основно знанията си. Взети поотделно, двамата бяхме сравнително добри. С предишния си партньор бяхме финалисти за младежи, полуфиналисти за младежи в Блякпул и други турнири. Рикардо беше доста популярен в Италия, главно в стандартните танци, но не и извън нея. Когато започнахме да танцуваме заедно, не може да се каже, че имахме добри познания за танците, въпреки че изглеждахме естетично добре. Затова Еспен реши да не се състезаваме за около девет месеца, но за сметка на това да обогатим своите познания и техника и това как да ги използваме. След девет месеца участвахме на един малък турнир в Германия, който спечелихме. През 1999 година беше първото ни участие заедно на Открития шампионат на Обединеното кралство (UK Оpen Championships). Не се представихме много добре – стигнахме полуфинал на изгряващите звезди, а в отворения шампионат се наредихме сред първите 48. Все още никой не ни познаваше – бяхме просто една нова свежа двойка. Продължихме да работим и на един от добрите турнири в Барселона, въпреки че не очаквахме, попаднахме във финала. Оттогава станахме разпознаваеми, започнаха да ни харесват и така започнахме да попадаме във финалите. Но това не беше достатъчно за турнира в Блякпул, където отново се наредихме сред първите 48. Но стъпка по стъпка се оказахме сред първите шест на световното първенство и то за осем месеца съвместно участие по турнирите. Не пропускахме нито едно състезание и това беше начинът, по който започнахме да се представяме добре. Оттам нататък бяхме неизменно на финалите, започнаха да ни канят по турнири навсякъде по света и станахме известни. Започнахме да работим и с други треньори като Майкъл Стилианос, Колин Джеймс, Лорна Ли, Флетчър и др. Въпреки че не бяхме млади и в тази връзка искам да кажа на всички танцьори по света, че никога не е късно да се започне с танците, тъй като самата аз започнах първите си стъпки на 18.
- Кои са най-добрите резултати, които сте постигала?
- Разбира се, печеленето на всички най-важни титли - два пъти бяхме шампиони на Обединеното кралство, два пъти световни шампиони и мисля, че два пъти – победители в International Championships в Лондон. И разбира се, най-престижната победа за всяка една танцова кариера – станахме победители в Блякпул. Това беше невероятно като като усещане. Когато бях малка и гледах записи, мечтаех някога просто да бъда на този турнир. Не бях си представяла, че един ден мога да бъда победител в него. Но ако работиш, вярваш в себе си и правиш много жертви, накрая печелиш това, за което си мечтал.
- Кога спряхте и защо?
- Преди около година, а защо – нямаше основателна причина. Ненадейно, просто се случи неочаквано. Това не беше мое решение, а на Рикардо. Той беше в период, в който се колебаеше, в който имаше други планове, които не бяха свързани с танците. Той реши да спре и не танцува повече от година, докато реши какво да прави. Аз самата не исках да спирам, но тъй като ние с Рикардо израстнахме заедно като двойка, не исках да танцувам с друг партньор, дори и това да беше друг шампион или финалист, за което имах немалко предложения. Всеки ме свързваше с Рикардо. Въпреки че много шампиони са се разделяли и са започвали отначало с нови партньори, това за мен не бе приемливо.
- Но Рикардо сега продължи, и то много успешно, на професионалната сцена. Тази година на Блякпул той беше втори. Ревнувате ли?
- Не. В никакъв случай.
- Успяхте ли да запазите добрите си отношения с Рикардо?
- Говорим си понякога...
 - Не за първи път сте в България. Имате ли някакво особено отношение към българите или вашите посещения тук са само въпрос на бизнес?
- С Рикардо не сме танцували в България никога. Първите ми впечатления за вашата страна бяха от Христина Семова, която беше мой личен фитнес инструктор и приятелка. Тя ми беше говорила много за България и за българите. След това получих покана от Диана Мешкова, която е един чудесен човек. Въпреки многото ми работа в Италия и многото ми отговорности към танцовите ми двойки, след около осем месеца се откри възможност да дойда да съдийствам в България. Тука срещнах много гостопримство и топлина. Харесва ми много начина, по който всички – и състезатели, и треньори, се стараят буквално да „изсмучат” информацията от мен. Обичам да обучам и деца, и младежи, и аматьори, защото усещам тяхното огромно желание да учат и да се развиват и искам да им бъда от помощ. Като начало всичко започна като приятелство, и разбира се бизнес, но сега най-важното е, че искам да помогна. Идвам при вас с усещането, че тук намирам едно семейство. Въпреки че това е само второто ми посещение в България, усещам любовта на хората и от първото си посещение намирам огромна разлика в танцуването на двойките. Вярвам, че тук в България има хора с големи възможности и талант, които искат да работят. За съжаление те нямат големи финансови възможности, но аз самата съм била в това положение. Родителите ми нямаха пари, така че и аз съм била „в тези обувки”. Ето защо работя още по-усърдно с малките танцьори, дори с риск да бъда твърде строга понякога с тях, но за мен това е от голямо значение, защото виждам жертвата, която децата правят, и тяхното страдание в името на развитието им. Макар и да имат един единствен урок, резултатът от тяхната работа се равнява на десет урока.
- Какви са впечатленията ви от Танцовата академията?
- Тук съм за първи път и съм много впечатлена. Това е едно невероятно място! Чуствам се като в свое семейство, всички са много гостоприемни. Всичко е великолепно.
- Какво бихте желали да запомнят от вас българските танцьори, най-общо, не само като стъпки и фигури.
- Мисля, че първо никога не трябва да се предават, защото аз съм била като тях. Има немалко примери за това. Доста от шампионите не са имали нищо, но са стигнали върха и когато им е много трудно, искам да им кажа – никога не се предавайте! Продължавайте напред! Дори да имате усещането, че това е краят на света, знайте, че винаги има отворена врата.
- Какъв е съветът ви, към тези, които искат да изберат танците за своя професия – състезатели и учители? Какво ще ги посъветвате да направят, за да имат успешна кариера?
- Преподавателите трябва да бъдат близо до своите танцьори и винаги да им помагат в моменти на криза, когато имат проблеми. Нямам предвид само в личностен план, защото много от двойките правят доста жертви и това не трябва да се забравя. Ако учителят разбира своя ученик повече, той ще постигне много повече със своите двойки. Не трябва да се мисли, че това е само бизнес. Танцьорите са преди всичко човешки същества и трябва да се отнасяме към тях като такива.
- Кое е важното, което трябва да знаят родителите на децата, които се занимават с танци?
- Родителите трябва да знаят... Това е много добър въпрос. Аз не вярвам в политиката в танците, въпреки че има много такава и тя наистина съществува, както е във всички останали спортове. Но за съжаление, това е животът. Въпреки това, ако един танцьор е добър, той ще успее. Родителите разбира се винаги подкрепят своите деца, но понякога те самите е добре да сложат танцовите обувки и да се опитат да танцуват. Има и нещо друго. Много родители са имали минало в танците и те настояват и техните деца да танцуват, но дали самите деца искат това. Най-важното е самите деца да имат желание. Те трябва сами да направят този избор. Никой не иска да му казват какъв да бъде.
- Спортните танци не са един от най-ухажваните и толерираните спортове по света – от правителство, от бизнес... Вие сте световна шампионка, може да се каже, че сте една от емисарките на танцовия спорт по света. Как бихте формулирали значимостта на този така красив танцов спорт пред управляващите държавата или града, независимо къде се намира?
 - Поради недостатъчната подкрепа, жертвите, които правят всички занимаващи се със спортни танци навсякъде по света, са много по-големи. Това прави младото поколение ангажирано с тях, много по-отговорно, дисциплинирано... Нашите тренировки са не по-малко тежки от тренировките на един футболист например или тенисист. Понякога ни се налага да правим много повече усилия, много повече различни неща заради нашата подготовка, режим, пътувания – и всичко това до голяма степен финансирано от нас самите. А резултатите в оформянето на характера, на личноста, благодарение на спортните танци, са много по-значими и в този ред на мисли – навсякъде по света би било една добра политика подкрепата за развитието на този спорт във всичките му форми. Когато стана сутрин, аз трябва да си представя, че съм велик футболист, да тренирам тялото си, да отида в гимнастическия салон, да участвам в тренировката на отбора, да съм цял ден на стадиона, да се върна вкъщи, да почивам и на другия ден всичко да се повтори отново, т.е. типичен спорт. Но ние, танцьорите, не можем да направим това, защото нямаме спонсори като футболистите, но трябва да правим същите тези неща – да тренираме, да се занимаваме със спорт... Но свръхтова се налага да пътуваме, да плащаме за всичко, което правим, така че нямаме същите възможности, каквито имат футболистите, и по тази причина изключително много добри танцьори не могат да участват в шампионатите, защото просто нямат финансова възможност и това е голям проблем. Има и още един основен проблем – това, че все още не е изяснено и категорично дефинирано доколко танците са спорт и доколко изкуство. |
|
 |
Copyright © 2008, Фондация Танцова кадемия Бургас, All Rights Reserved
|
|
|