- Как попадна в света на танците?

- Още от малка, шест-седемгодишна,  се възхищавах на красивите като куклите Барби таньорки, на техните фнтастични  рокли, обкичени с блестящи камъчета, пайети и пера, на тяхната грация и женственост и всичко това ме привлече към света на танците. Разбира се, вежднъж навлязъл в този свят, нещата, които те задържат в него или те мотивират да продължиш напред, са съвсем други – това са любовта към ритъма, движенията на тялото и нещата, които можеш да кажеш с тялото си без думи. Първите ми уроци по танци, когато бях още съвсем мъничка, бяха при Илия и Кристина Михови. Но после се преместихме да живеем в друг район на Бургас и попаднах в танцовия клуб на „Нефтохимик” при Диана Мешкова, където останах до 14-годишна възраст, когато се наложи да живеем извън България. После се върнах, но в София, където бях студентка. На 20 години заминах за Италия, но нямах никакво намерение да танцувам. Един ден съвсем случайно попаднах в магазин за танцови дрехи и аксесоари. Там се заприказвах за танците с един младеж, с който после започнахме да се чуваме по телефона и в един момент той ми предложи да пробваме да танцуваме заедно. Така той стана първият ми партньор в Италия и аз разбрах, че през всичкото това време танците са ми липсвали и че не съм живяла истинския си живот. Започнах да тренирам усилено и промяната в моето развитие не закъсня. Когато заминах за Италия, току що бях минала в българския клас „Б”, което не е кой знае какво ниво на танците. Една година тренирах с първия си партньор, но аз постигнах много по-голям напредък, в сравнение с него, така че се наложи да се разделим. Със втория ми италиански партньор също не успях да стигна до състезание, тъй като с него имахме различни виждания за танците. И най-накрая с третия си партньор станахме известна двойка. След като десет години се състезавах за Италия, вече започнаха да ме разпознават и да знаят коя съм – а аз бях единствената българка, която беше известна в Италия като танцьорка. Тогава реших да се състезавам за България. Изчаках толкова време да направя това, защото исках да стигна до определено ниво, преди да започна да представям България, след като бях я напуснала. Не знам дали, ако бях останала тук, щях да постигна такова развитие, но след като вече го бях постигнала, държах да танцувам за моята родина.

- Сегашният ти партньор Роберто Императори, с който се състезаваш за България, също е италианец. Той как се съгласи да танцува за нашата страна?

- Просто това беше условието, за да танцува с мен. С него сме двойка от март тази година. Той беше шампион на Италия в неговата категория – „аматьори”, а преди да започне да танцува с мен, негова партньорка беше световната шампионка в категория „юноши”. Досега с него сме се явявали на четири състезания и най-добър резултат до момента постигнахме в Блякпул на най-голямото състезание от световен мащаб, където от 350 двойки заехме 44 позиция в категория „изгряващи звезди, професионалисти”.

- Кои са треньорите, на които дължиш израстването си като танцьор и състезател?

- От шест-седем години мой главен треньор е Джоан Уилкинсон, а като мъжка фигура – Еспен Салберг, който е име-легенда в танците. Той има огромен принос за тяхното развитие в последните 40 години. До голяма степен, стилът на днешните латиноамерикански танци – като визия, хореография, естетика, стилове, костюми и пр. - се дължи на него. Само фактът, че всяка една двойка, която е била световен шампион, е негова двойка, говори достатъчно красноречиво за неговата класа. Той е актуален треньор на топ дванадесетте двойки в света. Негови ученици са и по-голямата част от най-добрите професионални треньори в света. Той преподава само на определени, избрани от него двойки – около двадесетина от целия свят. До миналата година Еспен Салберг живееше в Италия, сега се премести да живее на остров Бали. При нас в Италия идва веднъж на шест месеца, така че се налага ние да ходим при него на Бали.

- Сама ти също се занимаваш с треньорска дейност. Разкажи по-подробно за нея.

- Откакто съм в Италия, живея в Рим, но сега работя в Милано, в училището на Джоан Уилкинсон, така че пътувам всяка седмица и прекарвам 3-4 дена в Милано и 3-4 в Рим. Освен това всеки месец, за по три-четири дена съм и в България, като гост-треньор в школата на „Нефтохимик” и Танцовата академия, където запознавам треньорите и двойките с най-актуалната информация в областта на танците. В Италия тренирам и деца, и юноши, и сеньори, и състезатели от аматьорската и професионалната лига. Занимавам се и със социални танци  - т.е. танци просто за развлечение, за хора от всички възрасти, които обичат танците и искат да танцуват за забавление. В Италия това е много популярно и масово явление. Поне три пъти седмично, вместо да седят по заведенията, както е тук при нас, хората са в залата, където се учат да танцуват. В Италианската федерация по танци има записани 30 000 двойки като спортисти във всичките категории. Танците са спорт, който е много развит там, а любителите на социалните танци – просто не може да се обхванат като брой. Просто няма човек, който да не ходи на такъв курс.

- На фона на всичко това, какво можеш да кажеш за Танцовата академия в родния ти град?

- Това е най-хубавото училище, което съм виждала в България. В чужбина има много подобни училища, но такива, направени по този начин, изпипани и луксозни, не са много. Дано бургазлии и българите въобще я оценят, защото ние тук сме свикнали повече на други забавления. Трябва да се оцени не само труда, но и инициативата на създателите на академията да допринесат за развитието на танците в България. Школата е невероятна и аз й пожелавам да се напълни дотолкова, че да се наложи откриването на много нейни филиали, не само в Бургас, но и в другите градове.

- Какво е мнението ти като професионалист за нашите танцьори, които се учат, тренират и развиват на родна почва?

- Тук много двойки имат талант, но наблюдавам и някои проблеми, които им пречат да станат истински звезди. Някои си мислят, че вече са стигнали до върха, а всъщност още правят първите си крачки. Други пък се подценяват и не могат да проявят истинските си характери и възможности като танцьори. По отношение пресъздаването на танците  по време на състезания, разликата, която се вижда между чуждите двойки и българските не е само в техниката и техническите качества, а най-вече в отношението партньор-партньорка, отношението към публиката и отношението към останалите състезатели на паркета. Нещо, което в България липсва, не знам дали защото не се работи по това от страна на преподавателите, или защото българските двойки не успяват да вникнат в тази идея, но по принцип в латиноамериканските танци трябва да има изразено отношение „мъж-жена” в двойката. Ако няма такова отношение, може да танцуваме модерен балет или сами, или с десет други танцьори, но не и горещата и страстна латина.